Отдавна мисля да пиша за едно от нещата, които ми се случиха в България, и които определено трябва да се променят. При завръщането си преди година от САЩ след дълги години живот, учене, и работа там, реших да продължа с научната си работа. Вярвам в идеала, че млади образовани българи учили и придобили опит в чужбина, могат да помогнат много за положителното развитие и осъвременяване на България, ако се завърнат и приложат уменията си за решаване на наболелите проблеми в Родината.

Но да се върнем на темата. За да кандидатствам за асистентска позиция в едно от малкото възможни места (институт в БАН), трябваше да ‘призная’ дипломата си за докторска степен от Бостънския университет в Бостън, Масачузетс. За Академията тази процедура се извършва в Центъра за обучение (ЦО) на БАН (http://edu.bas.bg/), накъдето ме насочиха от института, в който щях да започна работа.

Когато посетих за пръв път Центъра (в главната сграда на БАН), госпожата в ме информира учтиво и надлежно за процедурата (описана в цялост тук: http://www.iict.bas.bg/konkursi/docs/priznavane-nauchni-stepeni.pdf), от което разбрах, че е доста тромава и бавна. Например, за признаването се изисква след първоначалната проверка на данните в Центъра за обучение институтът, в който щях да започна работа, да сформира комисия, за да разгледат по същество дали дисертацията ми отговаря по качество на позицията, която щях да заема. Цялата процедура отнема между 1 и 3 месеца. Не бързах чак толкова, и това не ми направи особено впечатление. След това разбрах за

Изисканите документи за признаването:

1. Диплома за завършено висше образование;

2. Дипломата за научна степен;

3. Дисертацията в 1 екземпляр и копие на електронен носител;

4. Автореферат на български език в 3 екземпляра;

5. Списък и публикации на автора, на които се основава дисертацията;

6. Документ за внесена такса.

Дипломата ми за завършено висше образование е също от САЩ, но госпожата в ЦО се съгласи с логическия аргумент, че ако имам диплома за Доктор би трябвало да имам такава и за Бакалавър, и не се наложи да я представям (слава Богу!). Бях предвидил, че може да ми се наложи да представя дипломите си за Магистър и Доктор в България, затова още преди да се прибера бях заверил техни дубликати с Апостил в съответния отдел на щатската администрация на Масачузетс. След като се завърнах в България и поразпитах приятели с подобна на моята хъшовска участ, бях дал дипломите за превод на заклет преводач (1 работен ден и около 20 лева на диплома), след което бях легализирал преводите в консулския отдел на МВнР (четири работни дни и по 20 лева на превод – http://www.mfa.bg/uploads/files/taks.pdf). Имах дисертацията във всякакви формати, направих й кратко резюме на български език (автореферат), и преведох CV-то си на български във формата Europass (http://europass.cedefop.europa.eu/documents/curriculum-vitae). Дотук добре.

Но това беше само началото. Оказа се, че да направя приравняването на дипломата си за докторантура от престижен американски университет и да започна да извършвам научна работа в България, трябваше да заплатя ДВЕ МИНИМАЛНИ РАБОТНИ ЗАПЛАТИ, или 840 лева (за признаване на диплома от институция в Европейския съюз се заплащало една минимална заплата). Това ме възмути много, понеже не можах да си представя за какво точно отиват всички тези средства. Госпожата от ЦО ми разясни, че ако работя в БАН, не е необходимо да заплащам таксата… Значи БАН може да си позволи да покрие този немалък разход за своите служители, може би като стимул повече млади учени с дипломи от престижни световни университети да започнат работа там? Би било чудесно да е така.

Но дали е така всъщност? Най-често първата позиция, на която млад учен с новопридобита докторска степен започва работа в Институт на БАН е асистент. А според правилника на БАН, за асистент може да се назначи само човек с призната диплома ‘Магистър’ или ‘Доктор’. Тоест, младите учени с чужди докторски степени трябва да заплатят умопомрачителна такса, за да признаят дипломата си и да започнат работа на съответна на образованието им позиция. След като поумувахме с колегите и бъдещи мои работодатели от Института, стигнахме до единственото възможно решение – да бъда назначен като технически персонал на минимална заплата, за което не се изисква да имам докторска степен. С договора за назначаване на работа щях да мога да призная дипломата си без да плащам високата такса, тъй като щях да бъда на работа в БАН. Така и направихме.

Разбира се, безумията не свършиха тук. Въоръжен с всичките документи, два месеца по-късно посетих отново Центъра за обучение на БАН, и започнахме процеса по признаване с любезната госпожа. Накара ме да попълня декларация, описваща надлежно какви документи съм приложил, но без да ми дава никакви насоки. Естествено, наложи се да я попълня отново, защото първия път е била ‘много непълна’. Веднага си помислих – след като се изискват строго определени документи, описани по определен начин, защо не ги добавят в декларацията предварително, за да се слагат отметки до тях? Щеше да е много по-лесно, вместо госпожата да стои до мен и да ми диктува точно как да опиша кои документи съм приложил. Очевидно има нужда от сериозна оптимизация в работата на БАН, но мисля, че моят опит беше само върхът на айсберга.

Следващата стъпка в приключението беше едно писмо, което написах като пълномощно, оторизирайки БАН да достъпва моята информация в Бостънския университет. Госпожата от ЦО изрично поиска мобилния ми телефон, за да ми се обади когато стане време да взема документите от нея и да ги занеса в моя Институт, където те да сформират комисия за преглед на дисертацията ми.

Няколко дена по-късно получих обаждане от ЦО, с уточнението, че моят университет искал пари за верификация на дипломи, и че ще трябва да си платя, а от ЦО да ми възстановят парите. Получих имейл с конкретните изисквания, копирани от сайта на университета. Какво се оказа? Университетът ползва услугите на външна фирма, която прави верификации на няколкостотин учебни заведения в САЩ. За да получат верификация за конкретен човек, клиентите отиват на сайта на компанията и заплащат такса от 22 долара, след което веднага получават сертификат в PDF формат. Естествено обаче, в ЦО не ползват кредитни карти, затова трябваше аз да платя със собствена такава, след което да изпратя сертификата на ЦО, и да чакам почти месец, докато пристигнат бюджетните им средства, за да ме поканят в друг техен офис, където да ми върнат парите на ръка в левове по валутен курс, който аз добросъвестно им представих (за съответния ден на моето плащане).

След всичко това, и още седмица чакане, получих обаждане, че директорът на ЦО е подписала писмото, в което се одобрява първоначалната верификация на дипломата и се дават указания за по-нататъшната процедура. Аз трябваше да отида до офиса им, да взема всички документи, и да ги занеса в офиса на Института по астрономия, където да се сформира комисия за оценка и одобрение на моята дисертация. След това тази препоръка да се прати в НАЦИД, заедно с автореферата и CV-то ми, откъдето да ми издадат еквивалентна българска диплома. Естествено, в Института се справиха много по-бързо със своята задача. Сега чакам (пак).

От цялата сага изникнаха няколко въпроса:

Защо са нужни хартиени копия на дисертация, автореферат, автобиография, след като искат и електронни?

Защо трябва да се плати толкова висока такса? Защо тя е различна за дипломи от и извън ЕС? Защо няма такса за работещите в БАН – нали някой пак трябва да свърши работата?

Защо няма бланка за отмятане на нужните документи към декларацията, след като се изискват конкретни такива?

Защо изобщо училите в чужбина, и конкретно в САЩ, трябва да минават през мъката да изкарват Апостил, да превеждат и легализират преводите на дипломите си, след като от БАН така или иначе правят своя собствена верификация?! И защо нямат възможност за нормални финансови транзакции като операции с кредитна карта, след като се занимават с чуждестранни институции и знаят, че е възможно да са нужни парични преводи?

И най-вече, с малко горчивина си задавам важния въпрос за мен – искат ли наистина БАН, университетите, и държавната администрация да привлекат талантливи млади учени с качествени дипломи и умения, с опит на световно ниво и поглед над най-важните и съвременни въпроси на тяхните научни специалности? Ако не искат, институционалното отношение, което получих е правилното, защото е доста отблъскващо. Ако ни искат, то тогава трябва сериозно да се вземат в ръце и да положат усилия за улесняване на административните процедури за новите кадри от чужбина. Няма да говорим за допълнителни финансови пакети за топ научни специалисти българи, завърнали се от чужбина, което би било нормална и желана държавна политика.

От името на всички, решили да продължат професионалния си път в България, се надявам да получа отговор на тези въпроси, както и уверения, че тези проблеми ще бъдат отстранени.